При сключване на трудов договор задължително условие е уговарянето на продължителността на работния ден или седмица. Законодателството предвижда различни видове работно време и различни начини на неговото отчитане. Всички те са описани в глава VІІ на Кодекса на труда „Работно време и почивки”.
В зависимост от характера на труда и организацията на работата работният ден може да бъде разделен на две или три части.
Разпределението на работното време на части се налага най-често от естеството на работа.
Тази форма на разпределение на работното време през деня на части се прилага там, където работата не се извършва непрекъснато и позволява с дневен график предварително да се установят броят на прекъсванията и продължителността им.
При разпределяне на работното време за деня следва да се спазват нормативно установените ограничения:
1. броят на прекъсванията без обедната почивка не може да бъде повече от две за един работен ден, а продължителността на всяко прекъсване не може да бъде по-малка от 1 час. Изключение се допуска само за обедната почивка, която не може да бъде по-малка от 30 минути;
2. сборът от работните часове на отделните части не може да надвишава нормалната продължителност на работното време (работните часове за деня) на установения за съответния работник или служител нормален работен ден;
3. да не се допуска нарушаването на минималната междудневна и седмична почивка, установени с КТ.
Когато работното време е с променливи граници, но е избран метод за подневно изчисляване, се смята, че то има нормална продължителност – 8 часа.
Когато в трудовия договор не е уговорено друго, се смята, че той е сключен за нормална продължителност на работния ден и седмица.