Работното време е едно от измерванията на всеки вид труд и представлява период от време, в реализира трудовата дейност. То е присъща мярка за редица права и задължения на работника или служителя, които са пряко или косвено свързани с количеството положен труд.
Българското трудово законодателство урежда разнообразни форми на работно време с цел осигуряване възможности за осигуряване на заетост, както и с максимално използване на възможностите за полагане на труд по няколко трудови договора.
С т. 11 към допълнителните разпоредби на §1 от КТ, е определено, че „работно време“ е всеки период, през който работникът или служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил.
Всеки работодател има изключителното право да определя организацията на работното време в предприятието (организацията, фирмата, учреждението и т.н.), като ползва различните форми на организация, разпределение и отчитане на работното време.
Нормална е продължителността на работното време, която е установена за работа при нормални условия на труд, нормална интензивност и без особени рискове за живота и здравето на работниците и служителите, както и при липса на вредни въздействия на работната среда. Тя се определя в чл. 136 от КТ.
Където се работи по трудово правоотношение, следва да се прилага организация на работното време при условията на 5-дневна работна седмица с нормална продължителност на работния ден до 8 часа и работната седмица до 40 часа.
Продължителността на работното време през нощта е 7 часа, а за седмицата е до 35 часа.
Установената с Кодекса на труда нормална продължителност на работното време е т. нар. „пълно работно време”.
Когато се сключва трудов договор с работник или служител, задължително в трудовия договор се уговаря работното време и се записва дали то е пълно работно време, непълно работно време и т.н. В случаите, когато се записва, че работното време е „пълно”, се разбира, че това е работното време до 8 часа на ден или 7 часа и до 40 часа на седмица (респ.35 часа).